Опитах да пиша на няколко пъти в блога, но не мога. Емоции хиляди, случки, мисли и тъкмо сметна, че трябва да ги излея тук и край. Стигам до четвъртото изречение и поредната запетая, после всичко изчезва от главата ми . В такъв момент винаги следва мълчаливото натискане на DELETE и затваряне на страницата.
Толкова да съм объркана и мислите, и емоциите ми да са толкова разпилени скоро не е било. Не ми харесва!Сякаш някой е бръкнал с върха на пръста си и е размътил спокойните ми води.
Чувствам се гадно! Гадно, защото бях човек, гадно защото осъзнаваш грешката едва, когато я направиш.А, я правиш, защото чувстваш, когато най-много трябва да мислиш!
Ето, пак спрях и не знам дали ми се пише. Не, не ми се пише. Не говоря и не ми се говори! Но ми се крещи, изкам да изкрещя всичко, което премълчавам толкова време. Всичко, което ми тежи .
Всяка дадена усмивка ми тежи, всяка нежна дума, всяка мисъл далечна, всяка емоция. Не ги искам, не и по такъв начин, не и с цената на живота, който трябва да кипи във вените ми, а го няма.
Пренареждах мебелите до сега с идеята да подредя себе си. Търках безумно с гъбата, опитвайки се да изтъркам това, което ме смущава.Слушам ужасно силно твърда музика с идеята да не чувам отекващите думи в съзнанието ми.
Искам да си върна спокойствието, което си бях създала с много усилия. Онези усилия, които аз положих и единсвената приятелка до мен полагаше, за да го имам цяла една година. Искам да пратя подяволите всички отново, както го направих преди време. Искам да бъда онази гадна кучка, на която не и пука, че някой плаче за нея. Искам да изтрия всичките си добри следи от човешкото в мен. Искам да не мога да изпитвам състрадание. Искам да не ме боли, защото съм подала ръка, а собствената ми кръв ме предава. Искам да цари онзи мрънкащ хаос в ежедневието ми, но с подредена душевност.
Темите, които не написах за толкова време още са в главата ми, но са пръснати. Дори с пъзел бих се справила по-добре точно сега, но някой ден ще ги напиша.Ще напиша, за това как въпросите нямат отговор, докато не започнат да болят.Защо хората не си струват, особено тези с пари. Защо винаги искам невъзможното.Защо винаги избирам, това, което е по-силно от мен, вместо да подчинявам и прочие…
И разбрах , че има два типа жени: карачки и тъпачки. Явно съм тъпачка, защото ми е трудно да се превърна в използвачка, която си гледа интереса. Не, вместо това се раздавам, за да се чувствам гадно, осъзнавайки, че това е поредната грешка. Ще ми трябва още време, а до тогава ще съм както някой казват ” спокойна, усмихната и положителна”.
П.С.П Мисля, че ще се справя за пореден и надявам се последен път. Започвам от утре! Ден за новости, пазар и кино 