Всичко долно, мръсно и черно е покрито от бяла пелерина. Всичко гнило се е скрило под приказната красота. Всичко неприятно е застинало.
Защо хората нямаме сезони в себе си? Искам да съм Зима, точно с толкова сняг и точно толкова опасна. Спираща грешните хора, да навлизат по заснежения път на душата ми. Покрила всеки негатив с бяла пелерина. С поглед искам да сковавам всичко, точно толкова красиво, както неочакваната “Зима”…
Искам сълзите да застинат в ледени шушулки. Искам да подхлъзна всяка лоша дума. Искам да подредя косите заснежени като струни. Искам да преглъщам ледените буци, сякаш се топят, когато пусна лъч слънце. Искам да съм вятъра рисуващ в необятното бяло поле. И когато си отида, киша, кал и мръсотия да изпитат, за дето с лопати бясно в душата ринат.
След студената усмивка на моята Зима, може Пролет да пребъда вече, а може би Лято слънчево и далечно, или Есен гневна и дъждовна.
И все пак поне сезоните ги има, в нас или не, за сега оставам Зима!!!