Всичко долно, мръсно и черно е покрито от бяла пелерина. Всичко гнило се е скрило под приказната красота. Всичко неприятно е застинало.
Защо хората нямаме сезони в себе си? Искам да съм Зима, точно с толкова сняг и точно толкова опасна. Спираща грешните хора, да навлизат по заснежения път на душата ми. Покрила всеки негатив с бяла пелерина. С поглед искам да сковавам всичко, точно толкова красиво, както неочакваната “Зима”…
Искам сълзите да застинат в ледени шушулки. Искам да подхлъзна всяка лоша дума. Искам да подредя косите заснежени като струни. Искам да преглъщам ледените буци, сякаш се топят, когато пусна лъч слънце. Искам да съм вятъра рисуващ в необятното бяло поле. И когато си отида, киша, кал и мръсотия да изпитат, за дето с лопати бясно в душата ринат.
След студената усмивка на моята Зима, може Пролет да пребъда вече, а може би Лято слънчево и далечно, или Есен гневна и дъждовна.
И все пак поне сезоните ги има, в нас или не, за сега оставам Зима!!!
…страдание. Винаги когато реша, че нещата най-после се случват както съм си представяла, те се оказват пълен фалш. Има едно много добро изречение, което кратко би описало хаоса в главата ми: ” От сбъднати мечти, най-много се плаче!”
Започвам да се чудя, защото си пожелаваме неща, които знаем, че в даден момент ще ни нараняват?!Често търся грешките в себе си, но рядко намирам вината. Забелязвам, че дори да искаш, да даваш всичко на което си способен, да късаш от себе си в името на другите, оценката все ще е минус безкрайно…
Ах, а никак не е сложно.Никак не исках много. Исках една топла усмивка, едни топли очи, едно тихо спокойствие.Исках никога да не виня себе си или другите, исках просто да бъда себе си, това, в което вярвам, но изпитвам страх. Исках да не бъркат желанията ми с планове. Исках да мога да тичам боса и това да е толкова просто и усмихващо. Исках едно спокойствие.
Искам спокойствие. Искам да спра да се чувствам тъжна. Искам…иска…иск…ис…и това е …