Пише ми се, ама не знам какво… По скоро знам, но се чудя има ли смисъл. Всичко е повече от ясно, както мътните води на блато. Всичко е съвършено спокойно, както прилив на огромни вълни разбиващи се в скалите. Всичко е толкова просто, колкото неизвестното.
Животът е една въртележка, от която всеки момент можеш да паднеш. Един път с много пресечни и само един изход.
А, хората ? Хората сме ужасни мазохисти… Неудържимо отваряме рани, слагаме сол в тях и после противно на всичко, очакваме и се молим да не боли. Сънуваме розови приказки, а дните превръщаме в сиво ежедневие.
ИИиии трудно бих продължила мисълта си след като ме прекъснаха. Дам на работа съм, все още под въздействието на емоции с вкус на мартини. Мислите ми са като диви коне, препускащи бясно и всеки мой опит да ги впрегна е неуспешен. Спирам…
Лесно се дава надежда, но трудно се казва Сбогом…
Мисля тази песен говори !!!