Catch Me If You Dare!

Да се сбогуваш с идеализма си не е чак толкова зле. Всъщност той си съществува там в твоята глава и определя твоя избор по един или друг начин.Като цяло идеал имаш за всичко: за работна среда, за мъж/жена, за професия, за приятел и т.н. куп идеалистични образи, за чието съществуване знаеш само ти самият.
Какво се случва, когато идеалът бива преследван, почти налудничево.Дали пък не изпускаш не до там идеалните неща, които могат да ти донесат идеалното спокойствие?
Вярно е, че нашите идеали се основават на желания, претенции и на всичко онова, с което не искаме да се сблъскваме повече. От една страна е хубаво да ги има, но от друга прекаления идеализъм се оказва една мъгла в твоето ежедневие.
Не виждаш по далеч от носът си и от това какво искаш. На кратко , винаги търсиш печелившата комбинация от изисквания.Факт е, че такава няма. Няма, защото никой не е съвършен или пък никой не би могъл да ти я покаже ако не му дадеш шанс, защото смяташ, че той въобще не се класира .
Ако пък този твой идеал не е това което всъщност искаш? Какво следва? Едно голямо разочарование, че си се излъгал в някого/ нещо. Както казва една моя доста умна дружка: „Ако нямаш очаквания, нямаш разочарования!” И според мен това е така, защото очакванията, които таиш са на основание идеал, който търсиш и уж виждаш.Следва и момента, че тези твои очаквания са само в твоята глава, но не и в главата на нищо неподозиращата жертва.
Замисляла съм се много пъти, колко съм склонна да призная, че никой не е виновен, че не е оправдал очакванията ми? Колко съм склонна да си взема печелифшата 3-ка, вместо да търся винаги грандоманското число в отсрещния? Колко съм склонна на компромис? Ох, компромисът е една хубава дума, която на кратко описва, танца на твоето ежедневие, две на пред, една назад…
Мислила съм и върху това, че ако този идеал бъде намерен и изведнъж се окаже, че не го искам. Изведнъж осъзная, че това просто е задоволяване на поредната грандоманска моя прищявка и въпреки всичко не ме прави щастлива. А, онова там, да , точно то едно такова не до там идеално, но каращо ме да се усмихвам.Ако го пожелая, това компромис ли ще е? Не знам…
В крайна сметка нищо не разбрахте, нали? Аз също и светлина в тунела пак няма. Започнах обаче да си давам сметка за едно.
Взимаш това, което ти се дава (без да го идеализираш) и му се радваш. Защото след време може да се окаже, че това, което имаш ти е напълно достатъчно да се усмихваш и да намираш смисъл. Ако нещо не стига, то имаш цял един живот да се радваш на полученото и да търсиш …

Оф, спирам да мисля(, че се превърнах във вечния “мислител” и само кенефа ми липсва)и се ориентирам да завърша хубавия си ден с кафе.